Land Next Door

Преди месец и половина премиерите Бойко Борисов и Владимир Путин се срещнаха, за да поговорят. Горещата тема – три енергийни проекта с българско участие. Една атомна електроцентрала, един нефтопровод и един газопровод.

Резултатът? Русия поиска ясен план какво прави България. А България реши да продължи работата по проектите, независимо от предишни и малко по-различни идеи.

Проблемът е, че не сме много сигурни дали тези три проекта – заедно и поотделно – са в наш интерес или не. През това време Турция доста бързо се съгласи да даде своята акватория за преминаването на Южен поток, в комплект с развитие на петролопровода Самсун-Джейхан и газопровода Син поток 2, предназначен за Близкия Изток. Защото има осъзнат интерес и го преследва. Излиза скъпо, но решението е взето.

България се намира в особеното положение едновременно да не може да реши какво ще прави с руските проекти и как ще участва в европейската политика в областта на енергетиката. Затова и Русия, и Европейската комисия си позволяват да ни дават срокове, без да получават нищо в замяна.

А през това време коментираме реакциите на президента и отговорите на правителството. Без да обръщаме внимание на европейски компании, които проявяват интерес към Южен поток. Без да поговорим сериозно с Италия и ENI, която е 50/50 участник в газопровода заедно с Газпром. Без да си дадем сметка, че исканията за публичност на договорите са доста амбициозни, предвид че договорите засягат т.нар. “критична инфраструктура”. Досега германското правителство не е попитало германския народ дали иска Северен поток или не.

Не можем да решим кое е важно за нас, и кое – не. Вместо това, хабим енергия в излишни спорове без никакъв реален резултат. Това води само до едно – правилата се определят от други, а ние даже нямаме право на отговор. Независимо дали е “да” или “не”.